Из:
„Лични дневници”
Посветено...
Отворих очи
и се протегнах блажено в леглото. В мислите ми вече се носеше аромат на кафе.
Обичах моментите на усамотение рано сутрин с чаша от горещата тонизираща
напитка и... лаптопа. Това си беше моето време.
Светът навън
се разбуждаше. Слънцето надничаше през прозорците и обещаваше горещ летен ден,
а децата още спяха в стаята си. Ех, какви деца? Бяха високи вече почти колкото
баща си! Отдавна съм разбрала истинското значение на фразата: „мъжка майка”.
Един след друг синовете ми навлизаха в необятния свят на тийнейджърската
възраст. Трудни времена, но пък толкова цветни и чувствени. Изживявах емоциите
им, гледайки ги. Пречупвах всеки детайл през своята призма и това много ми
помагаше да пиша. А писането за мен беше вече страст.
Усмихнах се
нежно на мисълта за синовете си. Те бяха моето безценно богатство. Седнах на
дивана, поставих на масата пред себе си голямата димяща чаша кафе и отворих
лаптопа. Бързи, отработени и до болка познати движения на мишката от около
година и вече се зареждаха няколко прозорци наведнъж. Посегнах към чашата, в
която бучката лед вече се беше стопила и охладила достатъчно ароматната течност
и отпих голяма глътка. Въздъхнах блажено и се разрових из сайтовете за проза и
поезия.
– Ех, колко много има качено пак за четене! – казах със светнал от нетърпение поглед на котарака свил се до мен.
Той ме
погледна и сърдито измърка: „Луда жена! Спи бе, защо ставаш толкова рано, мър?”
Погалих го по козинката, той се протегна и затвори отново блажено очи.
Първо
трябваше да прегледам пощата. Сърцето ми трепваше винаги при нови съобщения и
писма. А напоследък нямаше сутрин, в която да не се мъдреха няколко из различните
сайтове и пощи. Отпивах бавно от кафето и отварях едно след друго писмата, а
сърцето ми трепкаше от вълнение и се пълнеше с топлина.
Всяко писмо
ме грабваше и така надничах в свата на човека, който го беше писал, без
значение, че не го познавам лично, нямам идея как изглежда и що за типаж е.
Въображението ми летеше, усещах емоцията накарала непознатия човек да ми напише
писмо. Бях безкрайно благодарна за всяка дума. Четях писмата бавно и по няколко
пъти, защото исках да ги запечатам дълбоко в съзнанието си. Исках да запомня имената
на тези хора, както и чувството, които те ми носеха. Не смеех да ги нарека
просто „читатели”, защото за мен това звучеше слабо. Още повече, че измежду тях
имаше и такива, които също пишеха – прекрасни писатели и поети, от които се учех и с
гордост сама се причислявах към техните читатели.
Много време
и опит се иска, за да може един пишещ да изрази чувството, което оставя в
душата му писмо от читател. Трудно ми беше и не успявах, въпреки че се бях
опитвала неведнъж. Нито сравненията, нито възклицанията, нито силните и
чувствени думи ми се струваха достатъчно изразителни за тези описания. Беше ми
лесно да пиша за красотата на природата, магията на любовта и вълшебството на
еротиката. Описвах с лекота и простичките ежедневни случки в бита на хората,
засягащи тежки социални и житейски теми. Думите се лееха сами и понякога ми
беше трудно да ги следвам заради вечно изтритите букви по клавиатурата ми. Но
това не се отнасяше за емоцията, донесена ми от читателите. Това чувство беше
единственото, което още не бях успяла да опиша и може би никога нямаше да мога.
Оставаше ми само да надникна скришом в живота и мислите им, съдейки за тях по
писмото, което ми пишеха след прочита на някой мой разказ. И тогава се пренасях
до тях. Тихо и кротко ги наблюдавах – лицата им, очите им, изражението им, движенията на
ръката им, сложила показалец на скрола или страницата за да премине на следващото
изречение или абзац. Гледах и не смеех да поема дъх от вълнение...
Ето ги – Ники и Гери. В този момент далече един от друг. Говорят си по телефона
всяка вечер по един-два часа. Тази вечер Ники чете на съпругата си разказ след
разказ. А дребосъкът кротко си спи в легълцето до нея. Много е късно и Ники е
изморен, но чете. От време на време спира да поеме дъх и Гери използва този
момент:
– Заспиваш, заспиваш! Хайде чети по-изразително де! Не
разбрах последното, повтори пак! Какво е станало с калинката Мая? („Съдба” – из „Живот на 360 градуса”)
И той
продължава да чете...
Аз чета
писмото му. Ники ми пишеше, че сутринта се събудил с ръце на клавиатурата, а
лаптопа работел. Това не му се било случвало откакто на тринадесет годишна
възраст бил останал в изчислителния център на ВТК „Георги Генев” – Габрово, за да си пише една програмка. Гери е учителка, ми пише Ники – българист с френски език. Дядото на Ники - Христо Гугов бил един от
директорите на Априловската гимназия в град Габрово. И Ники и Гери живо се интересуват
от историята на българския език и привнесените думи и словосъчетания.
Ники, Гери,
стоплихте ми сърцето с това писмо. Толкова мило и приятно ми стана, че на очите
ми проблеснаха сълзи и лека въздишка огласи стаята.
Котаракът се
размърда и отклони вниманието ми за миг преди да погледна следващото писмо.
Ето го Иван.
Стои на стълбите на къщата. Аз до него. Уморен е от работния ден, но ми се
усмихва нежно. Из въздуха се носи лек ветрец и роши косите ми.
– Винаги щом имам малко свободно време и чета нещо твое
на един дъх. Снощи четох до три часа през нощта. Не можех да спра. – тихо ми прошепна той, погледна
звездното небе и въздъхна замечтано.
Нежен и
чувствителен мъж е Ваньо. Как ми е приятно да посядам до него в двора под
ябълката и да се оглеждам за кълвача, който вече живееше в двора на съседката
баба Пена. Изключително изживяване беше за мен да напиша разказа за този
кълвач. („Самотници” –
из „Живот на 360 градуса”)
Ваньо е моят
барометър. Обичам да споделям с него, а той винаги ме защитава и ми дава
толкова сила. Ще съм му вечно благодарна, защото ми подари муза в момент, в
който се бях изгубила. Той търпеливо и нежно ми върна усмивката, а
въображението ми я последва бавно и литнах отново. Благодаря ти, Ваньо!
Отпих глътка
кафе и продължих със следващото писмо. Ококорих се, като го прочетох:
„Не съм
мазохист! Не съм щастлив да трия прекрасни разкази! Групата има за цел да
възроди и развива социалния жанр и разказ за любов и романтика не е подходящ за
там. Пускам „Нула”(из „Живот на 360 градуса”) обаче на страницата, която водя
като компенсация за изтритото и защото е страхотен. Не – настръхващ е! Когато имате възможност пуснете „Нула” и в групата. Чакам и
други силни и правдиви разкази.”
Това беше
Петьо. Изтри ми разказ от сериозната си социална група. Не беше ми се случвало
подобно нещо, но аз си бях виновна, не обърнах достатъчно внимание на
тематиката в тази група. Бързо се поправих и сега когато му пишех, че ще пусна
разказ при него той ми отговаряше: „Не ми гони групата. Сега ти чета
романтиката за незабравки. („Незабравки” –
из „Душевен оргазъм”)
Усмихваше ми
се и ми пишеше: „Как си, Кали, от планетата на любовта?” – усмихнах му се и аз.
Ех,
следващото писмо. Облегнах се на дивана и се замислих.
Ето го Филип.
Нощ е. Някъде към два часа и четиридесет и пет минути. Взира се в монитора
съсредоточен и внимателно прави последни корекции на романа си. За миг
погледнах към нощното си шкафче. Там стоеше книга с заглавие „Да бъде
приключение”. В горния край се виждаха имената на авторите – Филип Данчев и Ива Касабова.
Отново се
пренесох при него. Филип отмести поглед от монитора и погледна часовника. Време
беше за поредната емисия новини. После пак щеше да продължи да работи упорито.
Усмихнах му се с любов и го запратих в къщи при онези запалени старинни фенери.
Из стаята му се носеше омайна лека светлина, а копчетата на клавиатурата му
проблясваха и му нашепваха: „Пиши, пиши...” И после онези красиви влакчета...
Малък свят от макети, които обичаше Филип. Вече обичах да ги гледам и аз.
„Ще ти опиша
обстановка с две-три изречения. Хайде продължи!” – ми написа
веднъж Филип. И така се роди „Нова страница”. (из „Живот на 360 градуса”) Когато
Фил кажеше, че разказът е добре разработен, значи е така и зная, че критиците
ще замълчат гузно.
Фил, ти си
уникален човек. На теб дължа това, което съм сега. Ето... не мога да намеря
думи, затова само ще кажа: „Обичам те и ти благодаря, Фил!”
Отпих от
кафето и се ослушах. Малкият ми син отвори вратата сънен.
– Добро утро, мамо!
– Добро утро. Измий се! Идвам да ти направя закуска.
Станах и пак
се отнесох...
„Аз обичам смелите жени.” – това ми
написа Вал преди доста време . Спомних си как веднъж му казах: „Моля те, не
чети последния ми разказ. Ще го прочетеш когато мине термина и бебчето се роди.
Но той прочете „Нула” (из „Живот на 360 градуса”) и ми написа: „Eх, Кали,
Кали... Понякога злободневните истории извадени от реалността и описани от теб,
смазват човек и вярата му, че не всичко е от черно по-черно в Държавата ни.”
Извинявай,
Вал. Трябваше да изчакам да мине термина и тогава да кача разказа. Заслужаваше
го. Извинявай!
Вал ми
казваше колко е чудесно сутрин да приседне пред компютъра с чаша димящо кафе и
да попадне в мой магически портал, който да го отнесе нанякъде за миг. И как
после денят му става хубав и усмихнат след като е взел от моите емоции, които
за него са като топъл летен дъжд...
Вал, като
погледна „Колонела” („Неволите на един колонел” – из „Живот на
360 градуса”) и се сещам за теб. Бих ти подарила всяка дума от този разказ.
Зная, че го харесваш и те усмихва, приятелю. Усмихни ми се и сега!
Още една
усмивка виждам винаги, когато прочета редче, написано от едно прекрасно младо
момиче – Мария. Прегръщам те, мила, и зная, че сърцето ти
трепти и чувства с най-прекрасните цветове на земните палитри.
„Здравей,
Дани! Снощи сънувах един сън: Влизам в „Откровения”[1] и
виждам, че си публикувала продължение на „Незабравки”. (из „Душевен оргазъм”)
Ей, направо полудях от щастие! Опитвам се да отворя твоята страница, ама не
мога и се ядосах, та взех, че се събудих. След това пет минути стоя седнала на
леглото и не мога да осъзная: Това сън ли е или реалност?”
Подарила си
ми сън, Миме! Безкрайно съм щастлива и ти благодаря. И нека никога да не се
сблъскаш с героите ми от „Нула”(из „Живот на 360 градуса”), защото вярвам, че
можеш да станеш прекрасен лекар, който да лекува не само с познания и медицина,
но преди всичко с душа и сърце. Точно това ни липсва – а ти го имаш в изобилие.
– Мамо, днес ще ходим на кино. Нали знаеш?
– Зная разбира се, батко ти ми каза снощи. Само те
моля, погледни си телефона дари е зареден след като закусиш.
– Зареден е.
– Хайде да го провериш след малко, а! Какво ще кажеш да
угодиш на мрънкащата си майка, която много те обича? – смигнах му и му се усмихнах.
– Добре, де. Обещавам. – усмихна ми
се и той.
Зареях
поглед през прозореца и се отнесох отново.
Градът се
беше събудил. Там някъде сигурно Дани вече тръгваше на работа. Със слушалки на
ушите и закачлива усмивка гледаше минувачите и търсеше едни зелени очи.
„Не
прескачам редове при теб.” – ми написа веднъж Дани. А колко пъти изживя с мен
емоциите ми – от нежния трепет на първия любовен поглед до
еротичните страсти, разтърсващи героите ми.
Дани, зная,
че беше до мен всяка секунда и че ще ми напишеш нещо веднага след публикуването
на всеки разказ. Просто изчаквах малко и виждах че си вече там...и пишеш:
„Искам още...” Благодаря ти!
Излязох от
кухнята, влязох в хола и отново се настаних пред лаптопа. Кафето ми
привършваше, а имах да чета още толкова много. Защо все не ми стигаше времето?
За миг се
стрелна в съзнанието ми словосъчетанието „емоционална екзалтация”. Усмихнах се на
Фабер и на неговия компас, който ми препоръча да сложа в ръцете на героинята си
по време на силна еротична сцена. Защото той би ѝ показал накъде е брега,
точно когато страстта я обзема и тя не знае на кой свят се намира, тръпнеща от
възбуда. Е, тогава не се усмихвах, но сега приемам спокойно думите му, че пиша
боза и чалга. Чувстваше се длъжен да „контрира човешката пошлост, приела
формата на любителско „художествено” творчество”. Мислих си какво би станало,
ако бях приела съвета му. Кога ли ще го цитирам в някой разказ. А, ето сега: „Примерно
пишете: в разстояние на около един и половина-два часа (от петнадесет и
тридесет до около седемнадесет и петнадесет часа примерно), имах усещането, че
животът е прекрасен!”
Подарявам ти
усмивка, Фабер. Запомних коментара ти, защото беше като поздрав за добре дошла
в „Откровения”.
Ех, още нещо
помня от първите си стъпки там и не само от тогава. Помня Виктор.
Котарака се
размърда, измяука и ме погледна гладно.
– Шт, след малко. Сега съм при Виктор.
Е, не
намирам думите отново...
Виждам го
как само ме поглежда, седнал на щъркел до бара и търсещ мислено щъркели в
Индиана. Поглежда ме с тези лешникови, топли очи и аз имам чувството, че се
гледам в огледалото.(така се описа той след като прочете „Концерт” – из „Душевен оргазъм”) Сърцето на Виктор е голямо колкото океана, душата му
плаче за България, а на лицето му грее широка усмивка. И носи с високо дигнато
чело проклятието си да е емигрант.
Ядосвала съм
Виктор с „Нула”(из „Живот на 360 градуса”), карала съм го да изчислява за колко
минути или секунди по скоро биха паднали дрехите в еротична сцена („Аромат на
пролет и море” – из
„Душевен оргазъм”) и ми е
обяснявал накъде духа сутрин бриза край морето, когато излиза яхтата („Богиня” – из „Душевен оргазъм”). Той ме разбира винаги. Дали му се е искало да ме
удуши както Отело Дездемона не зная... Зная само, че подкрепата, музата,
усмивките, обичта и топлината, която си ми дал, Виктор, нямат граници. Приемала
съм мислено подадената ти ръка хиляди пъти и съм се чувствала винаги уютно с
теб. Думите ти звучат в ушите ми и докосват сърцето ми. Бъди сигурен, че ги
помня всичките..., но не мога да опиша емоцията, която пораждат в мен. Просто
не мога!...
Зная още кой
ме разбира от една дума. Вили...Ах, Вили, сестрице!
„Изчетох те,
Дани. Отвори ми се свободно време през един от дните на Великденските празници.
Бях сама и като започнах да чета и изчетох всичко на един дъх. Ох, как вълшебно
се почувствах! Поздрави на, Алекс. Добре си го наредила в „Аромат на пролет и
море”(из „Душевен
оргазъм”) Да! Само така!”
Вили е моя
сестра по съдба и чувства. Усмихнатото ѝ сърце и богата ѝ душевност ме топлят
и нежно ме прегръщат винаги, когато си помисля за нея. Обичам те, Вили! Думите
ти за този твой ден, в който си ме чела неспирно, няма да забравя никога.
Благодаря ти!
Отпих от
кафето и се намръщих. Беше свършило и утайката ми загорча. Искаше ми се да се
усмихна. А как да се усмихна без да изплува в съзнанието ми образът на Жанет.
Искрена и толкова истинска, тя ми каза веднъж: „Вярата, вярата гледай да не
отлети на някъде, че тогава вече ще е страшно...” („Изгубени” – из „Живот на 360 градуса”) Усещам топлата ѝ прегръдка след като я задуших
веднъж с думите си в „Дишам под вода”(из „Живот на 360 градуса”). Кратка и тиха
в началото, сега търся името ѝ из писмата, защото сърцето ѝ е толкова топло и
чувствено и така умее да ме погъделичка, казвайки ми колко съм сладкодумна „да
му се не види”.
Усмихва ме и
Жоро винаги. Ех, Жоре, ще си останеш за мен винаги онзи „Рей”, който ме научи
да оправям „накъдрените” си в ляво текстове. А едни твой коментар ще помня
винаги:
„Знаеш ли? На твоите разкази не им
липса нито душа, нито цвят. Единственото, което им липсва е да им „подложиш”
когато прецениш един музикален фон, че ефекта ще е по-голям. Само си представи
как ще изглежда един твой текст, да не говоря за онези с повечко еротика,
когато звучи музика за фон на думите?”
Научи
ме, Жоре, на толкова неща. Благодаря ти, приятелю! А аз се надявам някога да
успея да те накарам да изхвърлиш главните букви по средата на думата или
изречението…
Ех, как
да не се усмихна и на Емо – Емил Пашов от село Кошута. Няма втори като него.
Погледна ме и видя „светлина в очите, а в душата – нещо се таи” – това беше
първото, което ми каза той. И се роди „Емил. Лице без камуфлаж”(из „Живот на
360 градуса”)
Емо,
разказвай ми! Бих те слушала с часове. Подаряваш ми муза, а това е най-ценният
подарък, а аз те разплаквам в замяна. Прости ми! („Емил. Ръка, положена на рамо”
– из „Живот на 360 градуса”)
Летя с
теб, Емо и се издигам до върховете на високите борове в Родопите, мирише ми на
борика, думите ти ме замислят, а смехът ти ме гали като нежен шепот на гугутка.
Обичаш гълъбите – зная… няма да имам миг в живота си, в който да видя гълъб и
да не се сетя за теб. Може би един ден ще видя наистина очите ти, Емо. Прегрибам[2] те сърдечно и ти благодаря, приятелю!
И... още
една усмивка заради ГЕПИ-то на Вале (Група на еротично пишещите интелектуалци),
съставена от млади еротомани. Валето и неговия щиглец, който обичал да яде
лютеница. Вале, голяма си терца. Благодаря ти за усмивките.
И... Емо
(Емил Стоянов) – писа ми да не се притеснявам да изкарвам мъжете
прасенца и оттогава
наддавам ухо на мъжки разговори. Кога ли ще си изпатя заради това? Емо ме
разходи из неговия криминален свят, започвайки с най-красивата еротика, писана
от мъж, която съм чела и след това дойде с мен при „Незабравките”. (из „Душевен
оргазъм”) Изпратих го в облаците, а той ме нарече „хитруша”. Благодаря ти, Емо.
И... Лина! – „Болката трябва да бъде издишана”
– ми написа тя. („Дишам под вода” – из „Живот на 360 градуса”) Издишах я, Лина... на белия лист и всички вие поехте
част от нея, така че на мен ми олекна на сърцето и душата. Благодаря ти, че взе
от моята болка... благодаря.
И... Сър
Димитри, след думите на който видях наистина хармонията между диалога и
описанията в един разказ. Не бях се замисляла особено преди това. Зная, че
разказ, който замисля хора като теб, Сър, се е получил добре. Благодаря ти.
И... Ивайло.
Върви по булевард "Руски" под разцъфналите кестени и си мисли за
любов. Писмото на Иво, в което ми казваше, че не може да наподоби моите звукови
концерти от думи, защото свири само студени и написани преди години ноти, ме
докосна дълбоко. Не ти вярвам, Иво. Със сигурност можеш да сътвориш прекрасна
мелодия. Бог и Богородица и с теб, приятелю, в далечна Германия.
И... Ачо
(Ангел Веселинов), пишещ ми, че усещам красотата с душата си и определящ мой
разказ като „емоционално задъхани размисли”. Чест е за мен да наредя името ти
тук, Ачо. Голяма чест!
И... Безжичен
– удоволствието е мое да те срещна след писмата си.
И... Петя, която
от Мадрид чете и ни води из прекрасните си и истински истории.
И... Оксиморон,
с неговите емотки и удивителни под мой разказ!
И... Ели,
която е една от малкото пишещи коментари в личният ми блог. Споделянето на
„Незабравките”(из „Душевен оргазъм”) с теб, Ели, беше изключително удоволствие
за мен. Ти прочиташе първа винаги всяка нова част. Чувствах се така, все едно
сме приседнали двете и аз ти разказвам, а ти ме слушаш ли слушаш... А пишеш
толкова провокиращо… Благодаря ти за „Има такава държава”(из „Живот на 360
градуса”). Благодаря.
И... Септември,
и Веселка, и Росица, и Бени, и Лили, и...
Е... не
можех да спра. Кафето ми беше свършило отдавна, но големият ми син още спеше.
Значи имах още малко време. Отидох и си направих още едно и приседнах за още
един кратък миг вълшебство.
Отидох при
Рая. Усмихваше ми се весело: „Привет, разказвачке на любовни истории! Всичко
оживява пред очите ми, сякаш съм свидетел на това, което си написала. Умееш и
да разплакваш, и да веселиш и да замисляш.” Разплаках те, Рая. Съжалявам!
Когато аз бях „Без думи”(из „Живот на 360 градуса”) те разплаках. Прегръщам те
топло, разказвачке на вълшебни приказки и ти благодаря от сърце.
Разплаках и
Боди... „Нула”(из „Живот на 360 градуса”) я потресе. Плаках с теб, приятелко. А
сега ти подарявам една от моите „прелестни природни картини”. Зная, че ги
харесваш. Благодаря ти.
Преживях
изгрева на Алекс в „Аромат на пролет и море”(из „Душевен оргазъм”) с Пенелопи,
посмяхме се. С мен си чувствала. Казваш, че „четеш с притаен дъх” – така пиша и аз, Пенелопи. Винаги си ме разбирала веднага. „Гротеска от
мисли, чувства и ценности” – това ще го запомня. Благодаря ти.
„Умееш да
грабнеш сърцето на читателя и да го развеждаш по лабиринтите на човешките
взаимоотношения.” – ми написа mitivan(Иван). Думите ти, Иван, ми стоплиха
сърцето и усмихнаха душата. Благодаря ти.
А думите на
Таня Мезева: „Чудесен разказ! Прочетох го на екс и се усмихнах, въпреки че
нямам слушалки!”(„Спасение в Кутийка” –
из „Живот на 360 градуса”) усмихнаха
и мен. Благодаря ти, Таня, за подарената ми усмивка тогава. Прегръщам те топло
сега и толкова съжалявам..........
Ели, Муфче,
Миличка, Натали... Момичета, като сестри сте ми. Благодаря ви.
И втората
порция кафе свърши. Свърши и времето ми.
– Мамо, батко се събуди. Хайде, ще тръгваме!
– Добре, миличък. Ставам.
Затворих
лаптопа и въздъхнах. Топло ми беше на душата. Стоплила ме беше обичта от
писмата. И тогава разбрах защо досега не бях могла да опиша това чувство и защо
може би няма да мога да го опиша никога. Просто защото всички вие не сте само
мои читатели... вие сте мои приятели, моето второ семейство. Обичам ви и
сърдечно ви благодаря!
...
П.П.: В текста съм вплела много цитати от писма и
коментари, написани под тези разкази както и под разказите от другия ми сборник
„Душевен оргазъм”. Те се запечатаха дълбоко в съзнанието ми, но и много от тях
не можах да използвам просто заради факта, че текста щеше да стене безкрайно
дълъг и отегчителен за вас. Няма да ми стигне цялото време на света за да опиша
всичко, което исках да кажа. Емоцията и чувствата, които пораждат думите ви в
сърцето ми, не ще мога да изкажа никога. Писах този текст дълго време и всеки ден
намирах по още нещо, което да добавя. Мога да пиша до безкрай. Затова ще спра
дотук… и сега.
Топло прегръщам и благодаря на още
много хора, които чувствам близки дори и само след един техен коментар или
писмо под мой разказ.
Благодаря ви, приятели!
(Даниела)
[1] „Откровения” – сайт за лично творчество
[2] прегрибам - прегръщам
Сборник "Живот на 360 градуса" може да се поръча:
в ел. книжарница elixiria.bg
на имейл адрес: daniella_paskova@abv.bgкакто и личния ми профил във фейсбук:
Прочетете: резюме на сборника
Доставка по куриер с наложен платеж или чрез пощенска пратка.
Издателство "Мабис"
Страници: 190
Цена: 12 лв + пощенски разходи
Приятно четене!
